Колкото и да е странно, алкохолизмът отдавна се е превърнал в нещо толкова обичайно, че все по-малко хора се сещат, че това е заболяване, и то тежко. Болест, от която страда не само самият алкохолик, но и неговите близки. И, разбира се, децата! Какво става с детето в такова семейство? Какво чувстват децата на алкохолиците?
Израстването на един човек и неговото присъединяване към „клуба на големите” винаги е трудно. А да растеш в дома на алкохолици е просто непоносимо. Милиони възрастни мъже и жени са израснали в семейства, където животът е бил управляван от алкохола. Милиони деца и сега живеят в такива семейства. Децата на болните от алкохолизъм родители постоянно изпитват стрес, сравним със загубата на близък човек или с травматичния опит на ветераните от войните, известен под названието „посттравматично стресово разстройство”. Този синдром възниква във ветераните от войната, когато започнат да се приспособяват към мирния живот. Децата често са принуждавани да избират на чия страна да „воюват” – на страната на мама или на татко. Понякога линията на фронта преминава между родителите и децата.
Нерядко се случва и така, че детето по-лесно се разбира с пиещия родител и по-трудно – с трезво живеещия втори родител, страдащ от съзависимост. Съзависимите родители често са раздразнителни, нервни, те се уморяват от тази непрекъсната битка. Несъзнателно те транслират своите чувства на децата. И най-малкото провинение е достатъчно, за да стане съзависимият родител раздразнителен, да се разстрои и натъжи.
Съзависимите родители се борят отчаяно за това в семейството всичко да бъде нормално. Те са така погълнати от въвеждането на ред в своя дом, че това изтощава цялата им психическа енергия и една искра е достатъчна за нов взрив. Тогава те могат да демонстрират безучастно отношение към децата: „Прави каквото искаш, само ме остави на мира.” Цялото внимание е погълнато от болния от алкохолизъм, всичко в дома се върти около него, около неговия проблем.
И децата се чувстват изоставени, нежелани, лишени от обич
Според специалистите, алкохолните (дисфункционални) семейства се явяват почва за развитие на зависимости и разнообразни проблеми, за чието възникване важна роля играят травматични събития от детството. Поради това дисфункционалните семейства са наричани нездрави. В такова семейство единият родител е болен от алкохолизъм, но и вторият родител не е здрав – той страда от съзависимост. И зависимостта, и съзависимостта предполагат определен модел на поведение – нездрав. На детето му става двойно по-тежко емоционално.
Психиката на детето е като пластилин, от който животът в алкохолно семейство оформя определен характер. И какво се получава? По какво се отличават такива деца от своите връстници?
В детето чувство за собствено достойнство, за своята ценност, надареност и уникалност се развива само при условие, че родителите му отделят толкова внимание, от колкото то има нужда. Вниманието, което получават синовете и дъщерите на болните от алкохолизъм родители, е смесено с токсични емоции. Детето е малко хвалено и поощрявано и много критикувано. Думите и намеците по негов адрес малчуганът интерпретира като негативни представи за себе си: „Аз постоянно им се мотая в краката”, „Аз нося на другите проблеми” и т.н.
Дори едно-две подобни убеждения са достатъчни, за да се формира в детето ниска самооценка, доколкото тези послания са от най-значимите хора – родителите или хората, които ги заместват.
В здравите, функционални семейства грешките са напълно допустими. Та нали ние се учим от тях! Тяхното преодоляване помага за растежа и развитието. Членовете на семейството поощряват и възрастните, и децата да изследват непознатите страни на живота.
Децата на болни от алкохолизъм гледат на себе си през мътното стъкло на родителския поглед към света
Грешките в алкохолното семейство просто са забранени. Алкохолът разтваря самоуважението на човека, на всички членове на семейството. Децата не знаят имат ли стабилна почва под краката си, доколкото техните корени (родителското семейство) са болни и слаби.
Неувереността не само в утрешния ден, но и в това какво ще се случи днес вечерта, прави от децата малки войници на пост. Те трябва да „дежурят”, за да са готови да посрещнат проблема и да се защитят. Те се сражават храбро, за да надвият непреодолимия проблем.
В алкохолните семейства, дори и да се наблюдава сплотеност, то това е негативна сплотеност, базирана на критицизъм, непостоянство, отрицание и прекомерен стрес. Личностният растеж на детето спира. Настъпва фиксация върху своето чувство за неадекватност и принизеност.
В здравите семейства родителите винаги отделят внимание на това, което прави детето. При това очакванията на родителите са реалистични, похвалата и подкрепата са постоянни. В алкохолните семейства, когато детето свърши някоя работа, то получава признание и похвала в зависимост от настроението на родителите и от състоянието на родителя алкохолик. Постоянна се явява критиката, а не одобрението. Възможни са оскърбления, насилие – физическо, емоционално, сексуално. Очакванията се определят от нивото на алкохола в кръвта на болния член на семейството.
Семейството игнорира алкохолизма и допуска безотговорното поведение на алкохолика. Отрицанието като форма на психологическа защита помага за справяне с болката. Родителят отрича това, което детето вижда със собствените си очи. Малчуганът се обърква, започва да губи доверие в реалността. До 9-годишна възраст децата възприемат света предимно през очите на родителите, съмняват се и отричат собственото възприятие, а след това привикват да лъжат света и себе си.
Момчетата и момичетата се стараят да бъдат такива, каквито трябва са според идеята и мислите на своите родители – визитна картичка на несъществуващото благополучие на семейството. Такива семейства се наричат фасадни.
Отвън всичко е нормално, а вътре е кошмар
Гневът е най-разпространената емоция у децата, възникваща като реакция на алкохолизма на родителя. Нейната проява обикновено е забранена на малчуганите, макар възрастните да си позволяват да се гневят. Детето знае, че не бива да се сърди, това е неправилно. То често скрива своя гняв под маската на престорена усмивка. По-късно това може да доведе до бедност на чувствата. Както пише Ерих Фром: „В началото детето се отказва от изразяване на своите чувства, а в крайна сметка – и от самите чувства.” Под гнева лежат болка, печал, горчивина от съществуването.
В сравнение с децата на здрави родители тези на алкохолици по-често описват своето детство като нещастно. В зряла възраст те два пъти по-често страдат от депресии. Но явно по-добре се чувстват децата, чиито родители се лекуват от алкохолизъм и достигат продължително въздържание от употребата на алкохол.
Непредсказуемостта на родителските очаквания и реакции поражда осезаем страх от неизвестното. Гневът в алкохолните семейства изобщо не се поддава на разбиране, той е безсмислен и постоянен. През цялото време на някой му се карат и някой обвинява някого. Понякога членовете на семейството се бият помежду си. Гледайки всичко това, детето се учи да избягва конфронтацията, за да не добавя нищо в постоянно врящия котел.
Децата в алкохолните семейства
често се чувстват виновни и отговорни за пиянството на своя баща
Някои дори смятат, че именно заради тях родителят пие. Често мислят, че са в състояние да сдържат пиянството на мама или татко, но това е илюзия.
Ставайки възрастни, децата продължават да изпитват чувство на вина почти постоянно. Това чувство лесно възниква при най-различни обстоятелства. Ако някой ги обвинява за нещо, то те охотно поемат вината върху себе си. В хаотичния дом на алкохолика малко неща биха могли да са надеждни, безопасни и контролируеми.
Децата обикновено крият пиянството на своите баща или майка, избягват да канят в дома си приятели. Много от тях изграждат невидими стени около себе си, живеят повече в мечтите и фантазиите, отколкото в реалния свят. Те като че ли капсулират своите чувства и не отварят тази капсула до 30 или 40 години.
Загубата на безгрижното, радостно детство поради родителския алкохолизъм може да бъде причина за дългогодишна тъга. До настъпването на пубертета мъката от загубата на родителя, загуба физическа или психологическа, не се осъзнава ясно от детето. Но това чувство пречи на развитието на идентичността в подрастващия, на осъзнаването на собствената уникална личност със свое чувство за собствено достойнство и ценност.
Статия от вестник ЛЕЧИТЕЛ
