Хипофизата – малка жлеза с огромна роля за тялото и хормоните

"Наскоро ми предстои да родя първото си дете. Разбрах, че окситоцинът има връзка с хипофизата. Моля да публикувате статия, посветена на хипофизата", К. Петрова

Хипофизата (мозъчен придатък или мозъчна висулка) e поместена в турското седло на черепа и има големина на едро грахово зърно и тежи 0.55 -0.65 г. Съставена е от два дяла: заден - неврохипофиза (изграден от нервни клетки) и преден – аденохипофиза (изграден от жлезисти клетки). Тези две ендокринни жлези не само структурно, но и функционално са коренно различни, без да имат връзка помежду си.

Неврохипофизата отделя два хормона. Единият - антидиуретичният осигурява реабсорбцията на водата, когато тя минава по каналчевата система на нефрона. По този начин се поддържа водната хомеостаза и нормалната диуреза. Продукцията му се повишава при емоционални напрежения и болка, а спиртните напитки потискат производството му. При недостатъчно количество от този хормон се получава незахарния (безвкусния) диабет. При тази болест се отделя голямо количество разредена урина която не съдържа захар. Болният има усещането на голяма жажда. Когато е в по-големи количества антидиуреатичния хормон повишава кръвното налягане.

Другият хормон на неврохипофизата – окситоцинът, стимулира ритмичните съкращения на матката, което е задължително условие за да стане родовия акт, а след това да бъде изгонена плацентата от матката и тя да остане в добро тонично съкращение Този хормон регулира и мляко образуването, и отделянето на кърмата. Той участва и в половия акт,като чрез съкращения на матката подпомага навлизането на сперматозоидите в тръбите. В мъжа той взема участие в еякулацията Смята се, че окситоцинът. Осигурява емоционалните поведенчески връзки между майката и детето. Приема се (особено при жената), че той спомага и за сексуалното привличане и обвързване между партньорите Той подобрява и петинга (любовната игра). При контролирано третиране на мъже с малки дози от окситоцин е наблюдавано, че те ставали много „любвеобилни“, като започвали да прегръщат колежките си, нещо което преди това не им е било присъщо.

Аденохипофизата отделя шест хормона. От тях соматотропният („растежният“) хормон въздейства направо върху тъканите. Основното за него е, че увеличава телесната маса до наследствено определените размери, като анаболно влияние върху обмяната на белтъците. Прицелни му са клетките на костната, хрущялната и мускулната тъкани. В същото време той намалява използването на въглехидратите от клетките, увеличава отлагането на гликоген в тях и засилва използване на мастите като енергиен източник.

При хиперпродукция на соматотропния хормон, преди растежа да е завършил, индивидът израства на височина над 2 м. (описан е случаи на мъж с ръст 3.20 м.), състояние известно като гигантизъм. Когато производството на хормона е под нормата се получава джуджешки ръст (нанизъм). В този случай, както и при гигантизма, промените в телесния растеж не се съпътстват от изменения в интелекта и в двигателната координация, затова общо взето болните могат да изпълняват най-различни професии.. Хиперпродукция на соматотропен хормон, когато телесния растеж е завършил, се получава болестта акромегалия. При нея се увеличават размерите на пръстите, на дланите и на стъпалата. Нараства и долната челюст.

Соматотропният хормон се образува през целия живот на човека, като регулира белтъчната синтеза. Той е особено необходим след травма, за възстановяване след болест, или при усилено физическо натоварване При болестното намаляване на този хормон у възрастен човек се развива изключително тежка кахекция. Среща се по-често у жени и то след раждане. В крайните стадии болните силно измършавяват като остават само „кожа и кости“. При недоимъчно хранене или гладуване нивото на соматотропният хормон в плазмата се повишава, което предпазва тъканите от разграждане на белтъците им и мобилизира липидите като доставчик на енергия.

Другият аденохипофизен хормон, проявяващ своя ефект направо върху определена функция, е пролактина. Той стимулира млечната секреция, подтиска овулацията у кърмачката и обуславя нейната аменорея (липса на мензес). Този хормон е от значение и за изграждане на имунната толерантност на бременната към клетките на плода. Все още не е изяснена напълно ролята на пролактина у мъжа. 

Останалите 4 хормона на аденохипофизата действат върху някоя „периферна“ ендокринна жлеза и чрез нейните хормони въздействат върху различни функции. Такъв гландотропен аденохипофизен хормон е тиреотропниият. Той повлиява щитовидната жлеза да натрупа йод, повишава броя и активността на секреторните й клетки и активира ензимите, които освобождават хормона й тироксин от белтъчния му носител. Тироксинът регулира нормалния телесен растеж и развитие на организма, като активира белтъчната синтеза. и поддържа термохомеостазата, независимо от температурата на външната среда. Той има отношение и към дейността на вегетативната нервната система.

При хиперфункция на щитовидната жлеза - тиреотоксикоза, се повишава възбудимостта на нервните клетки и клетките на органите инервирани от симпатикуса. Получава се: сърцебиене, повишаване на кръвното налягане, ускорено дишане, потливост. При хипофункция на щитовидната жлеза във възрастни хора се развива болестта микседем. Болните са подпухнали и оточни, кожата им е суха, груба, напукана, космите опадат, ноктите са чупливи. Когато хипофункцията на жлезата настъпи в много млада възраст или още по време на утробното развитие възниква кретенизъм. За това заболяване е характерен ниският ръст, затлъстяването и силното изоставане на умственото развитие.

Друг гландотропен хормон на аденохипофизата е адренокортикотропният хормон. Той активира синтезата и секрецията на хормоните на надбъбречната кора и специално на гликокортикоидите (главен техен представител е кортизола, на когото едно от важните му действие е да регулира кръвнозахарното ниво) и андрогените. Този хормон на аденохипофизата е важен фактор и за реализиране на адаптационния синдром на Селие, който се наблюдава, в случаите при които организмът, поради извънредно силно дразнене, е в състояние на напрежение (стрес). При стрес се повишава и количеството на отделения от надбъбречната сърцевина адреналин.

Аденохопифизата отделя и два гландотропни гонадотропни хормона. Единият от тях фоликулостимулиращият стимулира узряването на граафовия фоликул в яйчниците. С това започва и производството в него на естрогенните (женските полови хормони). У мъжа този хормон има отношение към сперматогенезата и развитието на простатната жлеза.
Другият гонадотропен хормон на аденохипофизата е лутеинизиращият хормон. Той поставя началото на развитието на жълтото тяло на мястото на разпукналия се фоликул. Липсата на този хормон може да бъде една от причините за аменореята (липса на менструация). У мъжа лутеинизиращият хормон стимулира семенниците и те усилват образуването на тестестерона.

Анататомично хипофизата е свързана с хипоталамуса (подхълмието) на главния мозък. Това е давало основание да се предполага, че те са и в тесни функционални връзки. След като се установява, че някои нервни клетки секретират биологични активни вещества (невросекреция), например хормони, се изяснява, че хормоните на неврохипофизата се образуват в хипоталамуса, а след това само се складират в нея и при определени условия се изпращат към прицелните си клетки в организма.

Отношенията на аденохипофизата с хипоталамуса са много по-сложни. Имало е данни, че между тези две структури има функционална взаимозависимост, но не е била установена нервна връзка между тях. По-късно било доказано, че в хипоталамуса се изработват специфични фактори, които се транспортират, обаче не по нервен път, а по специално изградена кръвоносна система до аденохипофизата. Тези т.нар „освобождаващи“ фактори или хормони на хипоталамуса стимулират образуването на хормоните на аденохипофизата. Откриването на тази кръвна връзка между хипиталауса и аденохипофизата е едно от значителните открития в средата на миналия век в областта на ендокринологията.
Хипоталамусът по т. нар. обратна връзка получава информация за състоянието на различните процеси в организма и чрез своите фактори активира съответните клетки на аденохипофизата, които изработват един или повече от описаните вече хормони. С тази научно доказана представа беше окончателно сринат митът, че хипофизата е „диригента“ на цялата ендокринна система и че тя не е автономно функциониращ орган.

Статия от вестник Лечител