Смехолечител: Ролята на страничните дразнители

Неотдавна гледах един нов български документален филм за стара София. Във филма имаше архивни кадри от германската и италианската кинохроника, които представяха София, най-чистата европейска столица, чиито улици през 1938 г се мият всяка седмица. Филмът съдържаше изключително любопитни кадри и факти и се очакваше след прожекцията да се проведе обсъждане. За съжаление едно непредвидено обстоятелство сложи тежък печат върху представлението. Още Бърнард Шоу е забелязал, че театърът привлича силно хора с кашлица и когато тази кашлица има поне дузина представители в театралния салон, публиката престава да чува отделни думи и реплики на актьорите.

В киносалона, за който разказвам, точно зад мене имаше някаква жена с много характерна кашлица. Жената бе най-обикновена представителка на нежния пол, но кашлицата и бе остра и заплашителна, сякаш силно подразнено куче лаеше злобно някакъв съмнителен субект край оградата. Извърнах се да огледам жената, но тя лавна срещу мен и аз се свих като охлюв в черупката си. Жената кашляше непрекъснато и много хора бяха обезпокоени от този сигнал. Особено тревожни станаха зрителите от предния ред, които бяха наясно, че вирусите се разнасят по въздушно-капков път и на следващия ден могат да съжаляват, че са били в киното. По едно време някакъв млад мъж се извърна към кашлящата и каза:

-Госпожо, защо не излезете във фоайето да се успокоите и след две минути отново да влезете?

-Къх-къх-къх – кашляше в отговор жената. -Надявам се, къх-къх, че ще ми мине...

-Ето ви един ментов бонбон – предложи й друг зрител от нашия ред.

-Къх-къх-, не помага – отвърна смутителката на тишината. - Хайде, моля ви се, къх-къх, гледайте си филма, а не къх-къх, мене.

Продължихме да гледаме филма, а тя продължи да си кашля на воля. Някои от зрителите предпочетоха да се преместят на свободните места от първия ред, само и само да избегнат дразнителя.

-Защо не пиете сироп за кашлица? - провикна се някаква изнервена зрителка.

-Пих сироп, къх-къх – оправда се кашлящата. - Виждате, къх-къх, резултата...

-Хайде, млъкнете вече! - изсумтя непознат глас. - Само вас ли ще слушаме?

-Къх-къх-къх.

И така до края на филма.

Когато лампите светнаха, жената с кашлицата се изниза през вратата на салона с бърза стъпка, сякаш се страхуваше да не я линчуват.

-Ей, тая кукундера ми скъса нервите! - каза моят приятел Васил. - По едно време престанах да възприемам филма и взех да мисля само за тази отвратителна, натрапчива, злобна, изнервяща кашлица. Като си знае състоянието, защо е отишла на кино?

-Недей да говориш така! - направи му забележка Люба, съпругата му. - Ако е мъчително да слушаш такава кашлица, дваж по-мъчително е ти да кашляш. Имаш съзнанието, че си виновен, защото пречиш на другите, искаш да подтиснеш кашлицата, надяваш се, че след две-три пролайвания тя ще изчезне, но тава не става и теб просто ти иде да потънеш в земята от срам.

-Извинете, че се намесвам в разговора – каза адвокатът Гюров, фен на всякакви документални филми, - но жената е трябвало да вземе сериозни мерки срещу кашлицата, а не някакви ментолови дражета. Но докато тя кашляше, се сетих за случая в Ямбол. Трима апаши се сговорили да оберат един магазин за хранителни продукти и спиртни напитки. През нощта те проникнали с взлом в магазина и установили, че дневният оборот е прибран и пари в касата няма. Тогава взели да пълнят торбите си с каквото им попадне под ръка. На първия етаж над магазина, обаче имало жена с остра кашлица, ей като тази, на която се наслаждавахме вече цял час. Тази жена спяла на отворен прозорец и като се закашляла, на крадците им се сторило, че пускат куче по дирите им и побързали да напуснат магазина. Успели да откраднат само пет шишета с ракия, един буркан краставички и две кутии вафли. Така жената с кашлицата неутрализирала грабежа с кучешката си кашлица...

-Къх-къх! - чу се познатата кашлица.

Така вместо документалния филм, обсъдихме кашлицата в салона.

 

автор Йордан Попов,

публикувано във вестник Лечител