Смехолечител: Нощната гостенка

Лягам си по-рано от обикновено, защото задрямвам пред телевизора. Някъде към полунощ някой започва да звъни настойчиво. Надничам през прозореца и виждам някаква жена да си упражнява палеца. Провиквам се:

– Защо звъните посред нощ?

– Не мога да вляза, защото мъжът ми не ми отваря.

Не познавам жената, от трети етаж нагоре съкооператорите са ми непознати.

– Тук ли живеете? – питам още сънен.

– Тук живея, но нямам ключ, а мъжът ми не ми отваря...

– Защо не ви отваря?

– Защото ме предупреди, че ако се върна след полунощ, ще ме остави да спя на улицата. Отворете ми, ще спя на постелката на стълбището.

Отварям й. Тя се качва до моя етаж и я оглеждам. Прилична млада жена, може би прекалила с пиенето. Как да я оставя да спи на изтривалката? Не е хуманно, хора сме.

– Ако искате, влезте да нощувате при нас, има един диван в кухнята.

– Удобно ли ще е? – казва колебливо тя, но виждам, че влиза.

– За една нощ все ще е удобно... По-добре, отколкото да спите на стълбището или на улицата.

Тя оставя палтото си на закачалката, влиза в кухнята и се отпуска на дивана. Отивам да си довърша съня, но той бяга от клепачите ми. Какъв е този мъж, който оставя жена си да спи на улицата?

Нашата гостенка се измъква сутринта рано, а аз ставам мързеливо от постелята и си правя кафе. Пия си го бавно, чета стар вестник. По едно време на входната врата се звъни. Надничам през шпионката и виждам някакъв мъж. Отварям.

– Вие защо прибрахте жена ми да нощува у вас? – казва заплашително той.

– Защото я съжалих... Спа в кухнята, на дивана...

– Защо ще й отваряте, след като аз не й отварям? Аз съм я предупредил, че ако не се върне преди полунощ, ще спи на улицата. Защо вие се намесвате в нашите семейни работи?

– Не се намесвам. Предположих, че или транспортът нещо й е изиграл номер, или вие сте заспали дълбоко и не чувате звънеца. Сега нямате основание да ревнувате, аз съм един стар човек, уморен от живота.

– Като сте уморен, ще си хъркате в леговището и няма да приемате нощни гостенки, ясно ли е?

– Ясно...

Мъжът пое нагоре по стъпалата, а аз си дадох дума вече никога да не отварям посред нощ. Същата вечер някой звъни на входната врата. Поглеждам през шпионката – същия мъж. След кратко колебание отварям. Този тип да не подозира, че жена му пак е при мене? Да не би да е медицински случай? Да не иска да ме накаже за снощното гостоприемство? Взимам един кухненски нож в ръката и една ябълка. Уж се готвя да беля ябълка, но нека той да види ножа профилактично.

Отварям вратата и питам дружелюбно:

– Какво има, комшу?

Пропускам една негова псувня покрай ушите си и чувам:

– Жената е сменила бравата на вратата и не мога да вляза. Мога ли да остана при теб, а утре ще викам полиция?

Какво да го правиш, остана да спи на диванчето. На другата сутрин се обади от моя телефон на полицията. По едно време го чух да псува страшно, като сърбин. Попитах какво го раздразни така.

– От полицията казаха, че не са ключари и ходят на оглед само при разбита врата...

Рекох да го успокоя по стар, изпитан начин - с чаша чай Ройбос и малко коняче. Турих чайника на печката, но той скочи от място и хукна.

– Къде хукна, ей?

– Отивам да си разбия вратата, та да дойде полиция...

Полицията не може да бъде гарант на българското семейство. По-скоро гарант са скъпите брави на входните врати. Полицията може само да търси свидетели и да вземе показания. Когато полицията дойде, два часа съм писал показания какво е станало през последните четиридесет и осем часа.

Йордан ПОПОВ

публикувано в ЛЕЧИТЕЛ